“Rainbow in the Dark – Автобиография“ от Рони Джеймс Дио, Уенди Дио и Мик Уол

Време е да надуем колоните и да „вдигнем рогата“, защото днес ще си говорим за неповторимата рок легенда Рони Джеймс Дио. Когато Ciela издадоха “Rainbow in the Dark” бях малко скептично настроен. Първо, защото, честно казано, рядко чета биографични книги, още по-рядко такива за музиканти. Второ, защото още преди излизането на книгата на английски, дълго се говореше за това доколко е редно тя изобщо да излиза толкова години след кончината на Дио и доколко всъщност съдържанието ѝ са думите на Рони, а не на съпругата му, Уенди. Въпреки всичко обаче, реших да ѝ дам шанс. Пуснах грамофона, разлистих страниците и си припомних всичките хубави спомени, свързани с това да си дете на рокендрола.

„Наречете ме стар романтик, но никога не съм пял за пари. Вярно е, че винаги съм бил щастлив, или поне доволен да ми се плаща за труда ми, но не това ме е карало да продължавам напред, да преодолявам моментите, в които съм смятал, че с мен е свършено, да създавам най-добрите си песни, да пея по най-добрия начин и да съм истински приятел с феновете си, а не просто поредната снимка в списание.“ – Рони Джеймс Дио

Видеото и касетофона бяха много ключови части от детството ми…всъщност, като се замисля, май още са…но предпочитанието ми към рок музиката се породи още като бях малък, благодарение на касетките на татко. И покрай Deep Purple, Queen и Джими Хендрикс, имаше и доста Rainbow. И тогава, без да знам кого слушам реално, съм чул за пръв път и гласа на Рони Джеймс Дио. На една балкантонска компилация се мъдреше и песента “We Rock”. После почнахме с приятели да си разменяме касетки и дискове (а в последствие и плейлисти и mp3-ки) и „Holy Diver“ беше една от онези песни, които сякаш винаги се появяваха сред предпочитанията на всеки. Но може би когато чух „The Mob Rules“ на Black Sabbath за първи път се разрових да видя кой всъщност е изпълнителят с този уникален глас…и така се запалих по Дио.

Когато започнах да събирам плочи, случайно или не, „Holy Diver“ беше един от първите албуми, с които се сдобих и ме подтикна към това да търся още и още. И за разлика от много други изпълнители, които харесвам, но имат албуми, в които не мога да открия „своето“ парче, във всеки от ранните албуми на Dio има поне по една песен, която мога да причисля към любимите ми на групата.

И сега, под звуците на парчета като “Sacred Heart” и “Sunset Superman”, от своите спомени се прехвърлих към тези на Рони Джеймс Дио. Имах чувството, че не държа книга в ръце, а стоя някъде с добър приятел и си говорим за „едно време“, извървения път и това докъде сме стигнали. И това до голяма степен се дължи на лекия, напълно непретенциозен начин, по който е написана книгата. Няма многословие, няма високопарност, а чисто и просто спомени за добрите и лошите мигове в живота. За връзката между тромпетите и рока, за батковците, които са ни учили какво е „хубава музика“, за пакостите с хлапетата от квартала, за бабите, които ни пазят от „зли очи“, за мечтите, за задкулисните изцепки, за еуфорията на публиката…

Част от книгата, както може и да се очаква, е чисто и просто фактологически бележки – къде, кога и с кого Дио е бил на сцена. Но те само допълнително подчертават важните мигове, в които личният тон и емоциите проличават много повече. А по желание на самия Дио, книгата всъщност не покрива последните 20-тина години от кариерата и живота му, а приключва с един изключително важен за самия него концерт.

Що се отнася до опасенията за това колко всъщност е дописвано от Уенди Дио, нейните коментари, за щастие, са отчетливо отбелязани, а дори и да не беше така, те си проличават – доста по-повърхностни и дори доста по-открито критични към колегите, с които Рони е имал противоречия…честно казано, книгата щеше да е достатъчно пълна и без тях.

Чудесно попълнение обаче са снимките, за редица от които са отделени 8 цветни, гланцирани страници по средата на книгата.

Нещо, което ми се стори любопитно, и може би, донякъде странно, са някои от преводаческите и редакторските решения. Нищо фрапиращо, всъщност, сметнах, че много често има напълно удачни бележки под линия, а пък за някой като баща ми, който не е на „ти“ с английския, преводите на откъси от някои песни са повече от добре дошли. Странното нещо, което споменах е избраният подход за заглавията на главите. Всяка от тях носи името на популярна песен и за почти всички (изключение прави “Rainbow in the Dark”, която дава и заглавието на самата книга) е използван български превод, но тази връзка или оригиналните заглавия не са пояснени в бележките под линия. Вярно, повечето фенове вероятно веднага ще усетят препратките, но мисля, че щеше да е удачна добавка за тези, които не са по чуждите езици.

“Rainbow in the Dark” определено ми грабна вниманието малко повече от биографиите на други изпълнители, но и със сигурност ми беше по-интересна в първата си половина. Въпреки това, под звуците на музиката, времето с книгата измина неусетно, а накрая имах желание само да усиля звука още повече и да се изправя и да викам: Rock on! \m/