„Добри дни, лоши дни” от Мелина Маркета

В началото на тази година прочетох един роман, който спокойно мога да определя като една от най-въздействащите и смислени книги, които съм чела и ревюирала за „Книжни Криле” – романът „Спасяването на Франческа” от Мелина Маркета. А преди няколко дни изведнъж в ръцете ми се озова неочаквана, но адски приятна изненада от издателство „Millenium”! „Добри дни, лоши дни” (в оригинал „The Piper’s Son”) е втората книга на Мелина Маркета, която вижда български превод. А удоволствието е двойно, защото романът, макар и самостоятелна история, ни среща отново с персонажите от „Спасяването на Франческа”, които са ми станали така близки.

„Добри дни, лоши дни” може да се чете като отделна книга, но все пак, струва ми се, че ако първо прочетете „Спасяването на Франческа” няма да сбъркате. Първо, „Спасяването на Франческа” е наистина страхотна, и второ – след като веднъж сте опознали героите на Мелина Маркета, тази книга ще ви дойде още по-емоционална и наситена с драматизъм.

Изминали са пет години от събитията, описани в „Спасяването на Франческа”. Гимназистите са се превърнали в самостоятелни млади хора. Някои са намерили пътя си, или поне така им се струва. Други все още го търсят. Франческа също е тук, но този път сюжетът не се фокусира върху нея. В светлината на прожекторите сега е Том Макий. Перспективата е сменена, но това е и приятно разнообразие, и възможност за писателката да демонстрира таланта си – излиза, че Маркета пише за мъжките си персонажи не по-зле.

Катализаторът на събитията тук е една трагична загуба, която звучи колкото тъжно, толкова и актуално. Чичото на Том търси късмета си извън родната Австралия, а перспективите в Лондон изглеждат една идея по-обещаващи. Но един ден, просто така, мъжът загива. Чичото на Том е една от жертвите на терористичен атентат. Бомбата е отнела живота му без време и едновременно с това сякаш е разбила и семейството му някъде там, на другия край на света.

Родителите на Том се опитват да се справят с мъката. Всеки по свое му. Със затваряне в себе си. С отваряне на поредната бутилка… Том не намира нито разбиране, нито утеха. В него се борят чувства, с които той не може да се справи. Безсилието прелива в гняв, а съчувствието на околните единствено го подтика и кара да се отдръпне от тях. Том се отчуждава от приятелите си, отблъсква приятелката си, зарязва следването…

Никога не бих предположила, че рамото на което Том най-накрая ще може да изплаче болката си ще се окаже това, на една 42-годишна жена, търсеща сили да се сближи отново с бащата на нероденото си дете. Да, на пръв поглед разликата между Том и леля Джорджи е огромна. Но между двамата има неподозирани допирни точки, които ги свързват и ги карат да се разбират без думи. Една болезнена загуба на най-близкия човек е оставила дълбок белег в миналото на Джорджи. Белег, който я преследва и до ден днешен. И който доста напомня на раната, с която се опитва да се справи Том.

Макар и да не може да се окачестви точно като продължение на „Спасяването на Франческа”, „Добри дни, лоши дни” е достойно развитие на вече установените там герои. Историята, която Мелина Маркета разказва е зряла и пропита с адски много човещина и не вярвам да не ви докосне ако веднъж се зачетете в нея. Тук няма фалш, няма нагласени обрати. Има реалистичен диалог, духовит хумор, топъл оптимизъм и неминуемия лъч светлина, който в крайна сметка пробива буреносните облаци и ни помага да изплуваме дори и от най-трудните моменти. „Добри дни, лоши дни” е майсторски написана и далеч не е само за подрастващи. Тя говори на всички нас, защото и темите й са общочовешки – темите за загубата, за споделената мъка и споделеното щастие, за приятелството и за трудните стъпки нагоре и напред.

Книголюба

 

• Откъс от книгата

„Пролог

Струната се врязва в кожата на пръстите му и я разкъсва въпреки мазолите. Болката гори ставите му, потта, която се стича от косата и лицето му, го задушава, но ритъмът препуска и устремен към забвението, Том не спира да свири. Чува хората да крещят името му. Песента отдавна е свършила, но той продължава да гали струните. Изведнъж стаята се завърта около него. Когато се строполява от масата и удря главата си в пода, животът му не минава пред очите му като на лента, защото той не помни живота си. Не и последната година от него.

Един спомен сякаш решава да му се присмее и завладява съзнанието му. Отново е на гробището и вижда как ковчегът на чичо му се спуска в празния гроб. Всички са там: мама Грейс, татко Бил, леля Джорджи и бащата на Том. Всички сякаш са мъртви отвътре. Джорджи казва, че именно това се случва с теб, когато погребеш малкото си братче. Мама Грейс казва, че именно това се случва с теб, когато погребеш най-малкия си син. Бащата на Том не казва нищо.

Зад тях има още един празен гроб, който принадлежи на семейството. За някой по-млад дори от чичо Джо.
-Ето какво правя, откакто съм жива, Томи – обръща се към него мама Грейс. – Погребвам мъжете в семейството си в празни ковчези.

Винаги е твърдяла, че имат правото да властват над целия свят, защото семейната им кръв е попила във всяко кътче на земята. Ганг Той, Виетнам. Метростанцията в Лондон. Различни войни, чужди битки, за които семейство Финч и Макий бяха платили цената.
Когато отваря очи, отново е на четири и баща му закопчава предпазния му колан.

– Тръгваме, приятелче – казва Доминик Макий, за да спази ритуала им. Ръцете им се докосват за момент и двамата заиграват на „Това малко прасенце“.

Том сякаш препуска в облаците. Защото той и Свирача* тръгват на път.“