Три причини, които да накарат почитателите на фентъзито да грабнат „Джуджетата” на Маркус Хайц (изд. MBG Books):
- Писнало ви е на брадата да четете преводи на англоезично фентъзи. Ето нещо немско! Това определено не се среща под път и над път.
- Получили сте мускулна треска от поредната многотухлена сага и ви липсва усещането за фентъзи епос, който спокойно можете да държите с една ръка.
- Втръснало ви е от смугли антигерои с тъмно минало и напети принцове с трагично бъдеще. Време ви е за едни трътлести, космати и начумерени типчета със слабост към брадвите.
Том първи от поредицата, „Претендент за престола”, кефи още от красивата корица, та чак до задната такава.
Земите на Гирдългард са застрашени от нещо древно и зло. С плашещо темпо и епидемична методичност, Погиналата земя се разпространява навред. Към подчинените й огрета и орки се присъединяват и реанимирани трупове, да не говорим и за злокобните алви. Расата на джуджетата е изправена пред труден избор – дали пък не е крайно време да заровят томахавката, пардон, брадвата, и да си обединят силите с отколешните си врагове, елфите? Всемогъщ и всеобщ враг настъпва, но и не е лесно да се загърби вековна вражда.
На фона на цялата тая епична неразбория се появява Тунгдил – джуджешкият еквивалент на Маугли. Не, не е отгледан от вълците, а дори още по-лошо – от хората!
На „Претендент за престола” съвсем не му липсва свежест, но все пак приветствам факта, че Хайц не се стреми да открива Америка. А и кому е нужно, след като вече е открита Средната земя? Има достатъчно обичани и класически фентъзи мотиви, към които феновете на жанра с удоволствие ще се завърнат, и лично за мен това е добре дошло.
Човек си има нужда от нещо по-старомодно и една идея по-неангажиращо. Особено при положение, че в последно време доста истории в този жанр се мъчат да уж го преоткрият, внасяйки (още повече) сложни политически интриги, обръщайки каноните с хастара навън или дори експлоатирайки провокативно съдържание.
Тука такива неща за щастие не се забелязват. За сметка на това приключенията вървят ръка за ръка и с щипка доста приятен (а вероятно за самите джуджета – дори пикантен) хумор.
Най-общо казано „Претендент за престола” на Маркус Хайц е зарибяващо начало за една обещаваща и мащабна поредица, която с удоволствие бих продължил да следя! Остават ми седем за наваксване, и точейки двуострата си брадва само се надявам на повечко свободно време в близко бъдеще, за да не се сдобия и аз с брада преди да привърша серията!
Книгандалф
Книжни Криле 