Върховната колекция графични романи на “Marvel” ни носи двойна доза кървава справедливост с томове 43 и 44 – „Наказателя: Здравей отново, Франк“.
В днешно време едва ли има почитател на комиксите, който да не може да разпознае черната фланелка с бял (често изпръскан с кръв) череп на Франк Касъл. Когато бях малък, за мнозина той беше просто герой от изключително популярна видеоигра (в която заедно с Ник Фюри раздаваха тупаници и се мъчеха да видят сметката на Кингпин), а някои го бяха срещали и на екрана във филма с участието на Долф Лундгрен (вероятно и без да осъзнават, че е същия герой, тъй като там култовият череп не е част от костюма). В днешно време обаче, за Франк Касъл има няколко игрални филма, сериал и безброй кросоувъри. И макар това да е първото му самостоятелно заглавие на българския пазар, той се е появявал в „Танос печели“, „Ти си Дедпул“ и „Войната на героите“.
„Здравей отново, Франк“ има предимството на това не само да е началото на нова поредица, но и да представя напълно завършена история. Сценаристът, Гарт Енис, до такава степен не иска да се влияе от някои от по-съмнителните минали сюжети за Наказателя, че дори намеква, че може да са били халюцинации. Накратко – ако са ви харесали – ок, случили са се, но ако ли не – спокойно можете да забравите за тях. Оттам идва и заглавието – Ню Йорк приветства отново онзи Франк Касъл, с когото феновете асоциират прозвището „Наказателя“ – тежко въоръжен кървав отмъстител, който не дава прошка на уличните престъпници. Този път Франк е вдигнал мерника на мафиотската фамилия Нучи и ще покаже по колко точно разнообразни (а на места – и крайно неочаквани) начини може да раздаде наказание.
Тонът в сценария на Енис ми се стори малко…неравен. Не знаех дали трябва да го взимам насериозно, както обикновено правя с Наказателя, или да се смея на абсурдните ситуации и хиперболизирани убийства. Едновременно с това ни се представят някои нравствени дилеми, пред които повечето по-традиционни супергерои също се изправят, а във взаимоотношенията му с леко странните му съседи, има и бегла нотка на по-сериозен коментар за това, че Франк може би не е останал съвсем безчувствен. Това обаче често остава заринато под абсолютно безпардонното насилие и често направо нелепи сцени. По отделно тези елементи са се получили добре, но някак не смятам, че си пасват един с друг.
Рисунките на Стив Дилън оставят абсолютно същото впечатление у мен – приличат ми на нещо, което не бива да взимам съвсем насериозно и така има отделни сцени, за които са идеални, и такива, в които си казвам, че поредицата може би щеше да изглежда по-добре в ръцете на друг художник. Работата на Дилън, сама по себе си, не е лоша, просто не е мой тип и затова не ми хваща и окото особено. Кориците за поредицата са на Тимъти Брадстрийт и се вписват по-добре в представата ми за съвременния образ на Наказателя, но пък не виждам как подобен рисунък би се вързал с конкретно този сюжет.
„Здравей отново, Франк“ определено представя нещо доста по-различно като тон от всичко останало, което сме видели в колекцията досега. Но начинът, по който е поднесен сюжета, често ме караше да си мисля, че целта му е, преди всичко, да ме разсмее. Това не му се получи особено добре, същевременно не можех да го взема и насериозно. Смятам обаче, че Енис успешно успява да проследи всичките сюжетни нишки, чиито основи полага още в началото – от вендетата срещу семейство Нучи и несполуките на полицай Соуп, до емоционално и морално сбърканите последователи на Наказателя и отношенията на Франк с временните му съседи. Малко след първоначалното си излизане, част от комикса е адаптирана и във филма „Наказателя“ от 2004 г., така че ако сте го гледали, очаквайте да видите някои познати елементи. Но най-вече ви очаква едно доста твърдо доказателство, че също както в истинския живот, да си престъпник в “Marvel” вселената се наказва сурово!
Книжни Криле 