Когато един писател бива сравняван едновременно и с Толкин, и с Андерсен, за читателите има два варианта – подхождат към книгата или с доза скептицизъм, или с огромни очаквания. Но с каквато и нагласа да разтворите „Приказки от стари времена“ на Ивана Бърлич-Мажуранич, прочитът на книгата наистина си заслужава. Читателят ще се изгуби в един свят на магия и мъдрост. Добротата и доблестта застават на пътя на злото и несправедливостите. Издаден у нас преди повече от 40 години, този класически том с прекрасни хърватски е добре познат на предишните поколения. Днес той е отново достъпен, с твърди корици, илюстрации от художничката Нели Златева и под знака на изд. „Омофор“.
„Приказки от стари времена“ е написана от популярната хърватска писателка Ивана Бърлич-Мажуранич, известна като „хърватския Андерсен“, заради виртуозността ѝ на детски разказвач и „хърватския Толкин“, заради навлизането ѝ във фантастичния свят на митологиите. Сборникът, излязъл през 1916 г. се счита за връх в поетичното творчество на Ивана Бърлич-Мажуранич. Приказките съдържат мотиви от митологическата мъдрост на света, вдъхновена от славянската митология. Образите на Косенка, Регоч, Стрибор, Ягленчо, Рутвица, Палунко, Вест, Потех, Малчо Тинтилинич, Сварожич и Бесомар въплъщават човешките нравствени качества, верността, любовта и добродетелта, но така също слабостта и унинието. Във всичките ѝ произведения намираме и мотива за стремежа към богатството и далечните светове като образ на човешкото влечение към правдата и знанието.
Съдържание:
- Братчето Ягленчо и сестричката Рутвица
- Как Поех търсел истината
- Рибарят Палунко и неговата жена
- Регоч
- Стриборовата гора
- Скиталецът Топорко и деветте жушанчета
- Слънцето девер и Нева невичица
- Ягор
- Тълковник на имената
- За автора и книгата
Винаги съм обичал приказките и макар, че имам много любими, които с удоволствие препрочитам, страшно си падам по това да откривам нови за мен истории от близо и далеч. Човек намира неочаквани паралели между мотиви от различни, понякога доста отдалечени култури, или пък се озовава в свят, който му се струва странно познат, но едновременно с това и приканва да бъде открит. Именно такова усещане оставя у мен и съдържанието на „Приказки от стари времена“. В някои отношения, книгата се чете като класически народни приказки, в други моменти пък човек наистина съзира отличителни елементи на прото-фентъзи, омагьосващо и приканващо да продължиш напред.
Художничката Нели Златева е свършила добра работа по оформлението на корицата и илюстрациите на книгата. Уловена е атмосферата на самобитен фолклор. Старото издание на изд. „Отечество“ от 1979 е с илюстрациите на Венелин Вълканов („Александра и Перушан“, „Πриказки на двамата вълшебници“ и много други), които също харесвам доста и май ми биха допаднали повече на малките читатели, заради по-ярките цветове и по-детската стилизация. Пак в същото издание откриваме и текста „За автора на книгата“, поместен и в изданието на „Омофор“, публикуван днес и в Goodreads страницата на книгата. Следващите редове са съкратен превод на бележките за авторката от старо югославско издание на сборника:
„Приказки от стари времена“ имат редица издания в родната си страна, а в чужбина са превеждани на много европейски езици. Много чуждестранни критици и рецензенти, пишейки за книгата, са се питали дали това са народни приказки, или са оригинално художествено дело на авторката. Самата авторка най-добре обяснява възникването на своите приказки в писмо до сина си Иван Бърлич, писано в 1938 година: … това са приказки както по своята същност, така и по своето изпълнение, оригинално мое дело. Те са съчинени около имена и образи, взети от славянската митология, и това е цялата външна връзка, която те имат с народните митологични предания. Нито една сцена, нито един сюжет, нито едно развитие, нито една тенденция в тези приказки не са намерени готови в нашата митология. „Съвсем друг е въпросът за вътрешната връзка, която «Приказки от стари времена» имат с народната поезия. От тази гледна точка моите приказки са наистина не мои, а са разкази, видения, надежди, вярвания и упования на цялата душа на славянските племена. От славянските земи и въздух, от белите изпарения на славянските води и морета, от славянските снегове и блата, от славянските поля се създава и обновява нашето тяло — тялото на всички нас, славяните. А нашата душа е съставена от славянски чувства и чувствителност, от славянски предчувствия и тълкувания. Когато прочие успеем да се потопим съвсем в себе си, да напишем нещо направо от сърцето си, тогава всичко онова, което е написано така, е действително истинска славянска народна поезия. В името на това и от тази гледна точка радостно приемам да се замени името на автора (въпреки че като такъв стои ясно написан на всеки екземпляр от «Приказки от стари времена») и да се каже: «Това и така разказва душата на славянското племе»“. „За практическия генезис на «Приказките» са ме питали много пъти. На мен думата генезис ми се струва прекалено учена. Тя унищожава представата за «разказване». Все пак мога да си спомня, че този генезис стана ето как: Една зимна вечер нашият дом, противно на обичая си, беше съвсем тих. Нямаше нигде никого, стаите големи, навсякъде полумрак, настроението тайнствено, в печките гори огън. От последната стая — голямата трапезария — се чува: чук! чук! — Кой е? — питам. Нищо. Пак: чук! чук! — Кой е? — и пак нищо. С някакъв тайнствен страх пристъпвам в голямата трапезария и отведнъж — радостно пукане, удар, малка експлозия! В голямата камина една борова цепеница се разпукнала на огъня, от вратцата на камината срещу мен излетяха искрици, като че са рой звездици, а като разтворих ръце да хвана този жив златен дар, те се вдигнаха под високия таван и… ги нямаше вече. По тава време четях «Възгледите на древните славяни за природата» на Афанасиев. В този миг ми дойдоха наум «домашните духове». И така онзи рой искрици-звездици все пак беше хванат, и то в «Стриборовата гора» — тя се появи всъщност точно след тях. След тази първа приказка дойдоха останалите, още седем, без никакви отделни генезиси, и те като «Стриборовата гора» са излетели като искри от огнището на един стар славянски дом.“
Авторката на „Приказки от стари времена“, сега вече признати за класическа книга, Ивана Бърлич-Мажуранич е внучка на създателя на „Смъртта на Смаил ага Ченгиич“ Иван Мажуранич. Баща й е също така известен писател — Владимир Мажуранич. Родена е в 1874 г. в Огулин, където е прекарала част от своето детство, а останалата част в Загреб в къщата на дядо си. Училище е учила частно, полагайки особена грижа за изучаване на езици. Още в най-младите си години говорела и пишела на френски, а по-късно научава, немски, руски и английски. Публикувала е много книги за деца. Ивана Бърлич-Мажуранич е първата жена — член на Югославската академия на науките и изкуствата. На два пъти Югославската академия на науките и изкуствата е предлагала Ивана Бърлич-Мажуранич за Нобелова награда. Починала е в Загреб на 21.IX.1938 година.
knijnikrile.wordpress.com 