Какво си спомняте от часовете по история в училище? Какво си спомняте от документалните филми на историческа тематика? Помните ли датите на всички събития, хода на войските при сраженията, промяната на границите на древните държави…? Или по-скоро имате създадена обща представа за отминалите векове, която с времето става все по-мъглява и има нужда от освежаване? Новата книга на изд. „Херсес“ „Разказите на стария дъб: Приказки за българските владетели“ също е на историческа тематика, но както личи още от заглавието, подходът тук не е нито академичен, нито енциклопедичен. Авторката Богдана Кривошиева, завършила специалност „Археология“ във Философско-историческия факултет на ПУ „Паисий Хилендарски“, е решила да преплете знанията ни за миналото с художествен похват за тяхното предаване. Тя ще ви убеди, че раматизирани като приказки, делата на нашите деди достигат далеч по лесно и до децата, и до възрастните.
Един оригинален поглед към българската история, разказана за деца, но подходяща и за възрастни. История без дати и години, вдъхновена от изворите на времето. „Разказите на стария дъб: Приказки за българските владетели“ е книга, която се опитва да доближи историята до нейния изначален разказ, когато се е предавала от уста на уста. С времето този разказ на родовата памет превръща събитията в легенди, легендите – в приказки, и в края на краищата приказките стават история.
Родолюбие, почит и познаване на историята и традициите личат от всяка страница на книгата. Богдана Кривошиева е усвоила прекрасно стилистиката на българските народни приказки и я е приложила по начин, който кара родната история да звучи увлекателно, напевно и сладкодумно. Фактите заемат централно място, но те биват преразказани на достъпен, четивен език, а към тях бива прибавено и зрънце легенда. Изключително важен и красив е и родовият символ на стария дъб като устойчивото на стихии и бури дърво, с дълбоки, яки корени, пазител на знанието и паметта за миналото.
Българската история е предадена почти под формата на приказен сборник. Първата ни среща със стария дъб е началото на едно омайващо пътуване през вековете, а финалът прекрасно рамкира последователните истории. „Разказите на стария дъб: Приказки за българските владетели“ завършва с бележки, хронология на представените в книгата събития и списък с литературните източници на информация, използвани при написването ѝ. Илюстрациите на изданието са дело на художника Александър Въчков.
Още за книгата: https://ikhermes.bg/razkazite-na-starija-d-b-prikazki-za-b-lgarskite-vladeteli.html
Интервю с авторката: https://blitz.bg/kultura/razkazite-na-stariya-db-prikazki-za-blgarskite-vladeteli-ot-bogdana-krivoshieva_news877194.html
ОТКЪС ОТ КНИГАТА:
Белият конник
Още от древни времена земите на Азия и Европа бяха прекосявани и подчинявани от племена, които се наричаха кутригури, утигури, оногури и уногондури. Тези непобедими племена бяха от един народ, на който се учудваше светът. Народ, който имаше всичко, което бе пожелавал, народ, който бе придобивал титли, който бе купувал благородството си с кръвта на неприятеля, народ, който на бойното поле прославяше рода, понеже у тях се смяташе без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение. Вярваха, че светът бе открит за тях и никога не се съмняваха в победата си. Познаваха добре звездите и почитаха небето, наричайки го Тангра. На земята обаче най обичаха конете си – техните верни спътници до гроб. В мирно време те не яздеха бойните си коне, а ги оставяха да препускат свободно на воля. Това бе закон при тях и ако някой го пренебрегнеше, го осъждаха на смърт.
Владееха бойно изкуство, в което се обучаваха още от деца – и момчета, и момичета. При атака първите редици заемаха стрелците, а последните – жените и децата. Влизаха смело в бой и не само преследваха врага, а се стремяха да го унищожат. Само един техен конник беше способен да излезе срещу стотина врагове и да ги срази. Този велик народ бяха древните българи.
*
Дръзки и смели, те нападаха и ограбваха византийските земи. Заради тях император Анастасий построи стена, затваряйки сушата между Мраморно и Черно море. Но понеже от нея нямаше особена полза, един друг император, наричан Юстиниан Велики, прибегна към хитрост. Византиецът успя с интриги да настрои едни срещу други кутригури и утигури. Те започнаха да воюват помежду си и спряха да нападат византийските земи. След време аварите се насочиха на запад и увлякоха със себе си някои от българските племена, други пък бяха покорени от тюрките. И това продължи години, докато един хан на име Кубрат от рода Дуло не ги освободи и обедини във военно-племенен съюз, наречен Стара Велика България. Ханът беше мъдър човек и заслужи уважението на големите владетели. Така се случи, че на младини прекара няколко години в царския град Константинопол, където се бе сприятелил със самия император.
*
В една легенда се разказва, че когато Кубрат усетил краят му да наближава, събрал синовете си и им дал по една пръчка. Казал им да я счупят. След като задачата била изпълнена без усилие, баща им поискал да счупят цял сноп съчки. Този път никой не успял. Тогава старият хан им заръчал никога да не забравят, че единството е сила – ако се разделят, лесно ще бъдат сразени, но ако останат заедно, никой няма да може да ги победи. Това, казват, била последната му воля, преди да склопи очи. Братята се заклели да спазват бащината заръка, без да подозират, че много скоро щяха да я престъпят.
*
След смъртта на Кубрат начело на ханството застанал най-големият му син – Бат Баян. За жалост, точно по това време се усили мощта на хазарите, които покоряваха племена и земи. Българите знаеха, че войната с тях е както неизбежна, така и обречена. Това им бе предсказано от кана боила колобър*, техният върховен жрец.
Звездите не им вещаеха нищо добро. Синовете на Кубрат трябваше да вземат трудно решение – да погинат в бой или да бягат, рискувайки да бъдат застигнати и отново покорени. Накрая Бат Баян наложи волята си на хан. Въпреки несъгласието на останалите той реши с братята му да си поделят народа и всеки да тръгне в различна посока, с надеждата, че поне един от тях ще оцелее и чрез него България да се спаси. Само Бат Баян остана със своите хора. Той влезе в бой с хазарите и задържа атаките им достатъчно дълго, за да могат братята му да се отдалечат на безопасно разстояние. Болка прониза гърдите на бягащите, когато разбраха, че родината им беше покорена. С наведени глави българите вървяха напред към неизвестното, а мислите им ги теглеха назад към бащините огнища и към всички близки, които останаха, за да жертват живота си за тяхното бъдеще. Безкрайни върволици от опечалени хора преминаваха през чуждите полета, оставяйки след себе си отъпкани пътеки на скръбта.
*
Котраг бе вторият син на хан Кубрат. Скитанията на неговото племе приключиха на едно място между реките Волга и Кама. Там ханът заби копието си и обяви земята за българска с главен град Болгар. Когато светът започна да се дели на християни и мюсюлмани, волжките българи приеха вярата на исляма. Близо шест века просъществува Котраговата държава, преди да бъде покорена и присъединена към Златната орда.
Кубер пое по пътя към Балканите и когато стъпи на тях, се спусна с хората си на юг и ги засели в Македония. Съдбата отведе Алцек в земите на франките, но по нареждане на крал Дагоберт за една нощ българите бяха изклани. Малкото оцелели успяха да избягат на Апенинския полуостров. Техните потомци и до днес живеят там. Третият син – Аспарух, Белият конник, бе буен и млад, когато поведе народа си, но годините на изгнание направиха от него мъдър хан. Племето му наброяваше над стотина хиляди – мъже и жени, деца и старци, всеки със своята покъщнина и добитък. Много от хората не доживяха да видят земята, към която вървяха, други пък се родиха по време на тежкия път. Така, лутайки се между живота и смъртта, българите достигнаха Дунава и се спряха на място, наречено Онгъла. Но това не бе краят. Там Аспарух постави началото.
*
След като многобройни племена започнаха да нападат и опустошават империята, оцеля само Византия. От нея ханът трябваше да отвоюва земя за своя народ. И понеже общият враг обединява, българите се съюзиха със славяните, които вече обитаваха Балканския полуостров, създавайки неприятности на империята.
*
Когато пролетта си отиваше, флотът на Константин IV стовари на сушата многобройна войска. Слисани от числеността на врага, българите се изтеглиха зад укрепленията. При такава неравностойност на силите трябваше друга тактика. Така и не се разбра откъде тръгна слухът, че императорът изоставил войската си и отплавал към лечебните извори на Месемврия, за да облекчи болката от измъчващата го подагра. Като научиха за това, войниците решиха, че Константин е избягал от страх, и изведнъж същият страх се прокрадна сред цялата имперска войска. Точно тогава българите им нанесоха удар. Като видяха срещу тях да препуска бясно варварската конница, която само за няколко мига щеше да ги отнесе, вместо да се бранят, византийците побягнаха в паника. Дори не разбраха как ги застигна смъртта. Неведнъж някои от тях изпускаха оръжието си и закриваха лицето си с длани, щом се озовяха пред жена на кон. Тяхното участие всяваше у християните суеверна уплаха. Българките не щадяха такива бойци. Така страховитата Аспарухова конница извоюва земята, която нарекоха българска. До есента те вече владееха всичко, що се ширеше от Стара планина до Дунав. И за да бъдат защитени новите земи, българите пазеха границите на североизток от настъпващите хазари, а славяните охраняваха старопланинските проходи от византийците. На следващата година императорът беше принуден да отстъпи и сключи споразумение с Аспарух, задължавайки се да му плаща годишен данък. С този договор византийците признаха правото на обединените българи и славяни да владеят покорените от тях земи.
*
Въпреки че българите управляваха, седемте славянски племена и северите запазиха самостоятелност. Всички славяни бяха свободолюбиви и не се подчиняваха на чужда воля. Тяхната земя никога не беше опустошавана от никой друг народ. Още навремето, когато аварският хан Баян се опита да ги убеди доброволно да преминат под неговата власт, княз Давритас и другите вождове с него отговориха: Кой е впрочем този човек между човеците и под слънчевите лъчи, който ще преодолее нашата сила? Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други да владеят нас. И ние сме сигурни в това, докато има войни и мечове. Гордите славяни идваха от необятния север, примамени от плодородните земи на юга. Суровият живот между Карпатите, Балтийско море и реките Одер, Днестър и Днепър така ги бе калил, че с еднаква лекота понасяха студа през зимата и жегата през лятото. Бяха снажни и силни, а жените им като самодиви омайваха всеки чужденец. Почитаха много богове, начело с Перун, но вярваха и в създания със свръхчовешки сили, които оживяваха в техните песни, легенди и предания.
*
Земите, които българи и славяни завладяха, в миналото принадлежаха на древните траки. Те се деляха на безброй племена, които, ако се бяха обединили, щяха да бъдат най-могъщият и непобедим народ. Но траките не сториха това, а се оставиха да бъдат покорени. Като всички други от онова време, и те вярваха в много богове, но религията им беше подчинена на тайната на безсмъртието, която завинаги отнесоха със себе си, обвивайки в мълчание тракийските мистерии. Този многолюден народ, на брой след индийския, само за няколко века изчезна, както снегът се разтапя невидим в земята, оставяйки своите скални светилища да събират в самота светлината.
*
Малко по малко българите започнаха да опознават своята нова родина. Аспарух разпращаше отряди със задачата да открият подходящо място за стан, който да послужи за държавен център. Един ден при хана дойде запъхтян конник, уверявайки, че трябва да го последва. Той отведе хана и неговата свита до една голяма стръмна скала. Всички слязоха от конете си и онемяха от гледката. Само Аспарух прошепна: „Тангра“, наведе глава и падна на колене. Другите го последваха. Така откриха българите Мадара – преди светилище на траките, оставили върху скалите техния божествен конник като страж във времето да бди.
До Мадара издигна се и станът Плиска.
*
Двадесет години Аспарух бе начело на обединените българи и славяни. Но тези години не преминаха мирно, а в постоянни войни с хазарите, които предопределиха целия му жизнен път. Заради тях той се раздели с братята си и напусна родината. Заради тях стана хан на своето племе, което поведе в изгнание. И пак заради тях основа държава, която оглави. Съдбоносна се оказа и последната му среща с този войнствен народ. На бойното поле, където Белият конник влизаше в сражения наравно със своите воини, едно хазарско копие го прониза смъртоносно, отнемайки живота на най-великия български хан.“
knijnikrile.wordpress.com 