„Театърът на невидимите деца“ (изд. „Труд“) е съвременен детски роман на полския писател Марчин Шчигелски. За българските читатели това е първа среща с популярния в родината си автор, и една от редките възможности за досег с актуална история за подрастващи, която засяга теми, една идея по-близки до родната действителност. Главен герой в книгата е Михал – малко момче с големи мечти, през чиито очи виждаме как изглежда живота по социалните институции през 80-те години. Романът идва в превод от Лина Василева и с чудесна корица от Матея Аркова.
Навсякъде по света живеят деца, които остават невидими за обществото. Те или са останали без родители, или родителите им не могат или не искат да се грижат за тях. Животът им минава зад стените на детски домове. Там те са едновременно защитени и обгрижени, но и изолирани. Понякога толкова свикват с този начин на живот, че дори не осъзнават колко е различен от живота на децата, които имат семейства. А те също имат свои мечти, таланти, стремежи. Михал иска да лети в Космоса на космически кораб заедно с най-близките си хора, които живеят в съзвездието Касиопея. Понеже няма много свои вещи, а иска да колекционира нещо, колекционира думи. Други деца от дома, в който е настанен, се вълнуват от музика, литература, театър. Всички те с възторг посрещат идеята да поставят на сцена пиеса, написана от тях специално за живота им в дома. Страстно желаят да излязат пред погледите на света и да станат видими.
През последните години у нас излязоха „13-а пряка” и „Достатъчно е, че те има” на Малгожата Гутовска-Адамчик, два чудесни примера за съвременна детска литература, идващи от Полша. И все пак, в родните книжарници Полша присъства предимно чрез добилия световна известност Сапковски и неговият Вещер. Ето защо „Театърът на невидимите деца“ е повече от любопитна новост и приятно разнообразие на фона на честите преводи на детска литература от английски.
„Театърът на невидимите деца“ ни пренася в Народна Република Полша, през далечната 1981. На фона на драматични политически събития, все по-надигащо се недоволство и жажда за промяна, положението на хлапетата в детските домове не е никак розово. Тяхна майка е „системата”, а тя съвсем не е от любящите. И въпреки тежката тема, Марчин Шчигелски разказва своята история с уважение, внимание и грижа. Той не принизява и не омаловажава детските преживявания, а напротив – героите му са прозорливи, смели, притежаващи особен вид зрялост, присъща на онези, чието детство им е било отнето преждевременно.
Въпреки бурята, вихреща се около него обаче, Михал запазва своята способност да „изплува” над злободневното, благодарение на своята вътрешна сила, въображение и нерядко – вродено чувство за хумор. Но до колко детската невинност може да оцелее при сблъсъка с реалността? А Шчигелски не си поставя за цел да тушира тази реалност, нито да я предава през призмата на носталгията.
„Театърът на невидимите деца“ е многопластова проза, изпълнена с моменти на свиваща сърцето тъга, но и окриляващо вдъхновение. Ако можем да недоволстваме от нещо покрай книгата, то това би било единствено фактът, че е поставена в поредица, озаглавена „Любими книги за момчета”, а нейната аудитория всъщност е далеч по-широка.
Откъс от книгата и възможност за поръчка от сайта на издателството: http://www.trud.cc/?cid=9&pid=11031
knijnikrile.wordpress.com 