За всеки от нас рано или късно в живота идват моменти, в които вътрешната ти везна се оказва така неспособна да ти помогне във вземането на правилния избор, че ти се иска да я изтръгнеш с бяс направо от гърдите си и да я направиш на парчета със собствените си ръце. Някои неща не се поддават на претегляне, нито пък на съпоставяне, и тогава балансът става нещо адски трудно или направо невъзможно за постигане. На кръстопътя човек не може да се раздели и да хукне едновременно във всички посоки. Не. Той се оглежда плахо, лута се по средата, и най-накрая поема едва-едва със ситни крачки по едно от всичките разклонения, надявайки се, че то ще е правилното. Или поне, че няма да е по-лошо от останалите, от възможностите, които сме оставили зад гърба си, и към които времето е поставило бариерата си. За тези трудни избори, разкъсващи вътрешни конфликти и дълбока лична драма пише Фредрик Бакман в „Сделката на живота ти” (изд. „Сиела”)
Това е кратък разказ за нещата, които би пожертвал, за да спасиш нечий живот. Ако е застрашено не само бъдещето, но и миналото ти. Не само местата, на които си бил, но и отпечатъците, които си оставил. Ако трябва да се разделиш с всичко това, с цялото си аз, заради кого би го направил?
Бакман пише така невероятно за живота, че в един момент дори и читател, който доскоро е мислел за себе си като за най-сивата и невзрачна сянка с рутинно и безинтересно ежедневие може да се почувства като горда индивидуалност и подходящ прототип за следващия Уве или Брит-Мари. „Сделката на живота ти” няма да разочарова многобройните почитатели на шведското литературно явление, а най-вероятно и ще му спечели много нови такива.
Точно както и „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”, и тук имаме съвсем кратка, но изключително въздействаща новела. Книгата съдържа ударна доза сладко-горчива житейска мъдрост и помитащ емоционален заряд. Вече нямам никакво съмнение, че Бакман е способен да изстиска от читателите си каквито си поиска чувства. Но колкото и тежки и болезнени да са темите му понякога, след последната страница не се чувстваш подтиснат и изцеден, а напротив – пълен с някакво особено топло и задушевно вдъхновение. Не задължително вдъхновение за отваряне на нова страница, но надежда да продължиш да пишеш тази, на която си и то без да се страхуваш от края й.
Илюстрациите на Дамян Дамянов за пореден път се превръщат в прекрасен спътник на прозата и добавят нов слой към и без това многопластовото четиво.
Откъс от книгата
„Здрасти. Баща ти е. Скоро ще се събудиш, днес е сутринта на Бъдни вечер в Хелсингбори, а аз убих човек. Приказките не започват така, знам. Но отнех живот. Ще се промени ли нещо, ако ти кажа чий?
Може би не. Повечето от нас искат да вярват, че всяко сърце, което спре да бие, липсва еднакво силно. Ако ни зададат въпроса „всички животи ли имат еднаква стойност?“, повечето от нас убедено ще отговорят „да!“. Но само докато някой не посочи човек, когото обичаме, и не попита: „Ами този живот?“.
Тогава? Има ли значение дали съм убил добър човек? Обичан човек? Със стойностен живот?
Има ли значение, ако е било дете?
Тя беше на пет. Срещнах я преди седмица. В стаята с телевизор в болницата имаше малък червен стол, бе неин. В началото не беше червен, но тя видя, че му се иска да бъде. Нужни бяха двайсет и две кутии пастели, но това нямаше значение, тя можеше да си го позволи. Тук всички ѝ даваха пастели. Сякаш можеше да пребоядиса болестта, да оцвети спринцовките и лекарствата така, че те да изчезнат. Разбира се, знаеше, че това няма да стане, тя бе умно хлапе, но се преструваше заради тях. Така че през деня рисуваше върху хартия, за да зарадва възрастните.
А нощем оцветяваше стола. Защото той толкова много искаше да бъде червен.
Имаше плюшена играчка, заек. Наричаше го „Айо“. Когато се учеше да говори, възрастните мислеха, че му казва „Айо“, защото не може да произнесе „Зайо“. Но тя го наричаше Айо, защото той така се казваше. Това не би трябвало да е толкова трудно за схващане всъщност, дори за възрастните. Понякога Айо се плашеше и тогава тя го слагаше на червения стол. Може и да не е медицински доказано, че те е по-малко страх, ако седиш на червен стол, но Айо не знаеше това.
Момиченцето седеше на пода до него, галеше го по лапата и му разказваше приказки. Една вечер стоях скрит зад един ъгъл в коридора и я чух да казва: „Скоро ще умра, Айо. Всички хора ще умрат, само че повечето ще умрат след сто години, а аз може би ще умра още утре“. После добави, шепнейки: „Надявам се да не е утре“.
След това ненадейно вдигна глава и се огледа изплашено, сякаш бе чула стъпки в коридора. Вдигна бързо Айо и пожела лека нощ на червения стол. „Тя е! Идва!“, прошепна момичето и се затича към стаята си, където се скри под одеялото до майка си. Аз също побягнах. Бягал съм цял живот. Защото по болничните коридори всяка нощ минава една жена, облечена с дебел, сив плетен пуловер. Носи папка. Вътре са записани имената на всички ни.“
Книжни Криле 