След като вече ви представихме романа „Вселенските Повелители: Щурмът на рептилите“ на Джейн Колдфайър (изд. „MBG Books“) и ви запознахме в интервю с неговата авторка, ред е на няколко страници подбрани откъси, своеобразен „трейлър“ на книгата. Приятно четене!

Валеше дъжд.

Ирейн стоеше до прозореца на пътническия терминал на летището и чакаше повикване за космическия кораб „Еспеда“. Поради неизвестни причини, за втори пореден ден полетът беше забавен. По-голямата част от пътниците се беше разпръснала по близките заведения и кафенета, където бе топло и сухо.

Тя обичаше да наблюдава дъжда. Чист, монотонен и прохладен, винаги я предразполагаше към размисъл. Напомняше ѝ за родната ѝ Швеция – страната, в която беше отраснала, учила и живяла в продължение на цели осемнадесет години. Зимите там бяха дълги и много студени. Често бе прекарвала облачните и сумрачни дни пред прозореца на своята стая, с книга в ръка и вслушана в дъжда. Тихо и нежно ромолящ, той сякаш безсловесно разкриваше своите тайни, които бе събирал в продължение на векове посредством непрекъснатия кръговрат на водата в живата и нежива природа.

Този дъжд обаче не беше такъв. Всичко на Тлайла – планетата, от която стартираше полетът, бе мрачно, неприветливо и мръсно. Дори и миниатюрните капчици вода, които забързано се стичаха по топлата витрина на прозореца, бяха студени и сиви – в пълен унисон с мрачните ѝ и скептични мисли в момента. Имаше нещо крайно съмнително в цялата тази непредвидена мисия, в която я помолиха да участва: изненадващото обаждане на капитан Дейвид Брайтън, неин бивш военен командир и настоящ капитан на кораба „Еспеда”; неочакваната молба на нейния научен ръководител да придружи изследователската група, която щеше да провежда геоложките експерименти; проблемното ѝ пътуване до Тлайла, при което светлинния двигател се бе развалил, а сега и това двудневно забавяне на полета поради кой знае какви причини…

Не трябваше да се оплаква. След три поредни години, прекарани в непрекъсната лабораторна работа в напълно изолирана среда, тя копнееше да излезе за малко навън и да се разнообрази с нещо интересно. Безграничният космос винаги бе създавал у нея усещане за независимост и безграничната свобода, а чуждите планети я вдъхновяваха и пробуждаха в нея бурния и приключенски дух, който ѝ бе присъщ по начало. И въпреки това…

щурмът-на-рептилите-картинка-01

* * *

Двамата пристъпиха във вледенените дебри. Вятърът и режещият студ внезапно секнаха. Обгърна ги спокойствие и някаква неизвестна, плашеща тишина. Наоколо бе тъмно като в рог. Двамата бързо включиха ръчните си прожектори и изтупаха набитата скреж от скафандрите си. Ирейн отново активира дигиталния скенер и анализира моментните му показания. Сигналът значително се бе усилил, сочейки вътрешността на местната кухина. Те продължиха да се движат по него и навлязоха навътре в тъмнината.

Постепенно сводът над тях се издигна, а повърхността под краката им се начупи почти до непроходимост. От мрака наоколо ненадейно почнаха да изникват странни ледени фигури, които се изпречваха на пътя им и ги удивляваха с чудатите си извивки. Те стърчаха под остър ъгъл от стените, издигаха се като сталагмити от пода или застрашително висяха над главите им от таванния купол. Насочената светлина на прожекторите ги осветяваше слабо, тъй като бледосинкавите лъчи успяваха да проникнат едва на няколко метра в дълбините. Двамата умишлено не усилваха мощността им, за да пестят акумулаторните батерии.

– Колко още смяташ да продължим? – попита я капитанът след около десетина минути. – Залежите могат да се окажат на стотици метри навътре, а имаме светлина за не повече от четири часа. Не забравяй, че ще трябва и да се върнем.

– Още малко – помоли го тя. – Ако предположенията ми се потвърдят, проблемът с осветлението скоро ще отпадне напълно.

– Добре… оставям те да водиш. Но честно да ти кажа, започва да ми става студено.

Последното прозвуча по-скоро като предупреждение, отколкото като оплакване от студа. За разлика от нея, капитанът не възнамеряваше да се излагат излишно на риск. Не и за няколко най-обикновени парчета лед и скала, пък били те и извънземни.

Малко по-навътре Ирейн неочаквано спря. Скенерът светеше в яркочервено. Тя извади от своята раница малък инфрачервен излъчвател, настрои го на минимална мощност и с невидимия му лъч бавно обходи тъмното пространство наоколо. Високият свод над главите им постепенно изгря и бавно започна да просветлява. Хиляди сложно преплетени жилки запулсираха около тях в нежна, рубинено-червеникава светлина, която ги огря и стъписа.

Дейвид също спря и невярващо извърна погледа си нагоре.

– Това не е всичко! – триумфиращо извика зад него Ирейн. Насочвайки излъчвателя си право напред, тя увеличи енергийната скала на максимума. Светлинната експлозия обхвана и далечните дебри на чуждоземната пещера. Скоро цялата галерия наоколо засия, разкривайки пред очите им фантастичната красота на облагородената ѝ от инфриума вледенена повърхност. Навсякъде заблестяха синкавобелите форми на естествено кристализиралите пещерни скулптури. Сферичните стени и целият таванен купол над тях бяха прорязани с фина мрежа инфриум кристали, които сияеха със собствена, алено-червеникава светлина, хвърляща меки отблясъци върху лицата на смълчаните наблюдатели.

– Искаше да ти демонстрирам на практика колко вълнуващ е живота на учените?…

* * *

203865_b

Сирената продължаваше влудяващо да вие.

Ирейн влетя в своята каюта. Премина за секунди разстоянието до малката спалня и извади куфара изпод леглото си. Отвори го и бързо започна да изхвърля дрехите, за да намери пистолета. При вида на сребристобелия му корпус я обля вълна на облекчение. Грабна го и зареди в пълнителя и седемте бронебойни патрона, а в джоба на престилката си пусна още два резервни пълнителя. След това се изправи и започна трескаво да разсъждава…

Металните стени около нея продължаваха зловещо да вибрират от крясъците и ечащите викове. Нямаше време да се преоблича. Трябваше незабавно да намери прикритие. Преди това обаче…

Ирейн отиде до работното бюро и включи портативния си компютър. Влезе в операционната му среда и с тежест на сърцето набра специфичната команда за форматиране. Последваха няколко дълги секунди, преди на петнадесет инчовия дисплей да излезе съобщение за успешен край на операцията.

Един от дисковете беше съсипан. Добре. Оставаха още три…

Нямаше време да се занимава с всичките поотделно. Отдалечи се на известно разстояние и изстреля няколко патрона в тихо чегъртащата машина, при което тя внезапно утихна. Сега ѝ оставаше само да се скрие някъде…

Някакъв безумен порив я подтикна да намери Дейвид. Знаеше, че няма смисъл – дори не знаеше дали е жив! Сети се да го потърси по комуникатора: взе го от бюрото с повредения компютър и бързо набра персоналния му номер. Даде ѝ свободно… От страх да не чуе ответния глас на някой от враговете, изчака само няколко секунди. В обземащото я отчаяние, тя бързо премина покрай лабораторните маси и пристъпи в малкото преддверие на хола. Обходи го с поглед, за да си намери подходяща стратегическа позиция. Приближи се до металния стелаж и изхвърли част от обемните кутии, които бе наредила до стената зад него. Повечето бяха празни, но някои все още съдържаха резервни уреди и допълнителни технически части за работната ѝ апаратура. След като освободи достатъчно място, тя се провря в тясното пространство между него и стената и разбута част от предметите по рафтовете, за да подпре ръцете си с пистолета. Така прикрита, тя се прицели във вратата и започна да чака…

Алармата изненадващо спря.

Всред смъртоносната тишина в коридора, Ирейн успя да чуе тежко приближаващите стъпки, които забавиха ход и спряха точно пред нейната каюта. Тя здраво прихвана приклада на пистолета и спря за секунда дъха си…

Силен удар изби вратата и в помещението нахлуха рептили. Първият падна веднага, застрелян от упор в главата през визьора на шлема. Ирейн незабавно стреля отново и успя да повали още едно от едрите същества. Останалите бързо се прегрупираха в коридора и се прикриха от смъртоносния ѝ обсег зад ъгъла. След няколко секунди обаче внезапно изскочиха пак и обсипаха вътрешността на каютата ѝ със скорострелни енергийни заряди, директно в нейна посока. Тя бързо приклекна на пода. Всичко наоколо се разхвърча на късове и дребни парчета. Мощните енергийни лъчи изпочупиха целия инвентар по рафтовете и надупчиха стената зад нея.

Прикрила главата си с ръце, Ирейн лежеше на пода и всячески се мъчеше да потъне в него.

„Това беше. Мъртва съм…”

15128881_365507533792268_2824136632462951265_o

* * *

Събудиха я сътресенията от силната турбуленция. Явно отново бе задрямала край прозореца, през който в момента се виждаше плътно бяла димна завеса. Совалката се потапяше сред влажната атмосфера на Слогкс, всред гъстите белезникави облаци, които обгръщаха всичко по повърхността и над нея. Това донякъде я разочарова, тъй като скриваха от очите ѝ и цялата предполагаемо впечатляваща гледка, специфична за чуждоземния свят.

Около нея всичко се тресеше и скърцаше. Навлизаха с висока скорост във въздушните слоеве, при което нагорещените газове причиняваха силно съпротивително триене. Чак сега ѝ направи впечатление, че всички предмети в товарното помещение бяха стабилно закрепени един към друг или монтирани чрез скоби за стените и пода. Изключение правеха единствено леките метални консерви, раздрънкали се навсякъде из каютата, и самата Ирейн. Залитайки, тя все пак успя някак да се придвижи до едно от неподвижните метални кресла и здраво да се закопчае с предпазния му колан. Погледна към останалите два, разположени от двете ѝ страни. Докато металните дискове се търкаляха шумно и безразборно около нея, тя се запита какви и колко ли други същества бяха изпитали тяхното здравословно удобство.

След по-малко от минута трусовете спряха, совалката се стабилизира във въздуха и започна бавно да се снишава, успоредно на планетната повърхност. Продължителното ѝ пътуване бе към своя край. Ирейн почти не усети лекото кацане. Остана да седи кротко на мястото си, докато вратата на склада се отвори и Регкс я повика.

Двамата излязоха бързо навън.

В радиус от десетина метра ги обкръжаваше само гъстата бяла мъгла, в която слабо мъждукаха пулсиращите в жълто светлинки на приземителната площадка. Върху твърдата настилка бяха спрели няколко превозни средства, които с овалната си, аеродинамична форма ѝ заприличаха на модерните земни автомобили. Плоските врати на багажниците им бяха повдигнати високо нагоре – в тях няколко дребни рептили товареха част от контейнерите и по-леките товари от приземената наблизо совалка. Ирейн се вгледа в мощните ксенонови фарове, вградени върху плоския капак на една от колите. Ярките хоризонтални лъчи едва успяваха да пробият мъглата и да разкрият пред очите ѝ малък и тесен участък от започващото пред нея пътно шосе.

Мъгла. Плътно бяла мъгла… която бавно се носеше на талази навсякъде около тях. Тя се обърна към Регкс и иронично подхвърли:

– Времето тук винаги ли е така приветливо?

– Не винаги – отвърна ѝ той, гледайки съсредоточено някъде високо нагоре. – Обикновено вали. Парните изпарения са крайно нетипични за този сезон. Явно са в чест на твоето пристигане.

Ирейн се натъжи. Поредната потискаща и дъждовна планета. Откакто бе напуснала Земята, сякаш ѝ вървеше само по вода. Тя отстъпи крачка настрани и също се вгледа в небето. Само светло празно пространство, изпълнено с гъстата белота.

Внезапно някъде отгоре се чу остър пронизителен крясък. Към нея се стрелна едро крилато създание, подобно на птеродактил. Ирейн уплашено изкрещя и се хвърли зад гърба на рептила…

15288635_370906576585697_3367495165198476084_o

* * *

Джунглата около тях сякаш оживяваше. Въпреки че местните животни се бяха изпокрили, наоколо всичко се движеше: листата на едрите папрати постоянно се клатеха и трептяха, в калните локви под краката им непрекъснато се образуваха гъсти концентрични вълнички, а из въздуха не спираха да прехвърчат клонки, пръст и счупени части от околните масивни дървета. Техните могъщи и грапави стволове застрашително се накланяха встрани, сякаш всеки миг заплашваха да се прекършат и да се стоварят върху тъмните силуети на бягащия под тях десантен отряд. Шумът на вилнеещата буря заглушаваше крачките им и позволяваше на четиримата да се придвижват бързо и незабелязано към целта си.

След около петнайсетина минути пред тях се изправи високата метална ограда, зад която се намираха сградите на военната база. Отрядът залегна край нея и изчака фалшивите мълнии, които пилотите над тях трябваше да възпроизведат.

Часът бе точно два и двадесет, когато последва първият изстрел. Далеч пред тях, в източната част на комплекса, едно от дърветата се разцепи и тежко сгромоляса клоните си върху електрически заредената мрежа. Минута след това до тях се стовари и второто масивно дърво. Стволът му с лекота огъна преградата и им осигури достъп до обширното пространство зад нея.

Хикс бързо скочи върху поваления дънер. Разряза с ножа си дебелите клони, за да им разчисти път, и махна на тримата да го последват. Ниско приведени, те бързо преминаха през разкъсаната мрежа, притичаха през равното пространство на двора и навлязоха всред дългите редици на отпадъчните варели. Докато пазачите установяваха причината за втория инцидент, Наргкс се промъкна до северозападната фасада на склада, придвижи се няколко крачки надясно и погледна нагоре, към високия навес. На десетина метра над него се намираше наблюдателната камера на местния сектор, която трябваше да неутрализират, за да проникнат незабелязано в отворите на близките шахти. Той свали ръкавиците, събу военните си ботуши и бързо започна да се катери по вертикалната плоскост. Дейвид се изненада на бързината и подвижността му. Наргкс ловко се залавяше и пълзеше по сегментите нагоре, като същински гущер.

– Как го прави? – обърна се той към генерала до себе си.

– С едно от биологичните предимства на нашата раса пред вашата – отвърна му Хикс, при което свали една от собствените си ръкавици. В края на всеки от петте жилави пръста се подадоха плътни и заострени нокти. Рептилът ги присви, прибра ги обратно в костните улеи и отново си нахлузи черната ръкавица.

– Нямам възможност за по-продължителна демонстрация, тъй като дъждът ще отмие защитния слой.

– Досега съм свързвал вашите нокти само с едно биологично предимство. Но явно съм грешал.

– Съдейки околните от своя собствен персонален ъгъл, няма как да не допуснем грешки. Важно е да притежаваме широкоспектърен мироглед, чрез който да преценяваме нещата от няколко различни гледни позиции. Само така ще можем да си съставим цялостна и най-вече обективна психологична картина, която впоследствие да наложим върху действията на отделните индивиди.

Дейвид опита да осмисли изречението, но вече беше забравил началото му и се отказа. Само мълчаливо кимна на Хикс и отново вдигна поглед към катерача…

15271854_372641599745528_8958448167320999668_o

* * *

Почвата под краката им постепенно стана напукана и камениста, гората отново оредя, а по сухата земя между малобройните дървета започнаха да се забелязват тесни разклонени пукнатини. Половин километър по-нагоре дърветата напълно изчезнаха. Растителността се измени в рехави, пепелявосиви храсти с дребни жълтеникави листенца и остри бодли, които Ирейн трябваше внимателно да заобикаля, за да не се набоде. Подобни пълзяха и в краката им по пътеката и край нея, като вероятно представляваха гъвкавите им и жилави коренови системи. Регкс често забавяше ход и търпеливо я изчакваше. Продължи да я води право нагоре, към платото на скалистия връх, до който им оставаха още около стотина метра.

– Пристигнахме – той съобщи, когато петнадесетина минути по-късно двамата се изкачиха догоре. – Преди да започнем уроците по стрелба, искам да отидеш до края на площадката и да погледнеш внимателно през ръба ѝ.

Ирейн надви умората и продължи още няколко крачки напред. Пътеката под краката ѝ постепенно преля в камъните на равното плато, което след петдесетина метра свършваше и рязко пропадаше надолу в кратера на огромен и дълбок каньон. Сред стръмните му канаристи брегове летяха десетки едри, сиво-белезникави птици, подобни на земни орли. Техните високи и пронизителни крясъци огласяваха района на цялата, силно начупена местност, над която леките им тела се издигаха, рееха, кръжаха и рязко пикираха право надолу, извършвайки всевъзможни фигури от висшия пилотаж.

– Какви невероятни птици! – възкликна Ирейн, наблюдавайки волните им игри от върха.

– Каньонът е идеален за лятното им гнездене – отвърна Регкс и застана край нея. – Пропастта под нас е пълна с пещери и дълбоки цепнатини, в които яйцата им са защитени от досега на наземните хищници, а във въздуха са абсолютните господари.

– Възхищаваш се на птиците.

– Така е. Харесвам гордите и смели същества, които покоряват висините и ги владеят. Харесвам да ги наблюдавам в полет, как играят, спускат се и кръжат сред океана на въздушните течения, преодолявайки най-голямата сила в нашата Вселена.

– Гравитацията?

– Да, гравитацията. Което все още е непостижимо за нас без помощни летателни средства. А ти, Иррейн? Харесваш ли птиците?

Той отново погледна към нашивката на военната ѝ униформа. Орел в полет – стандартният военен герб на повечето от земните военновъздушни и космически сили.

– За нас птиците винаги са били символ на свобода, смелост и недостижими мечти – отвърна тя, загледана в красивите създания. – Орелът, ястребът, соколът са се превърнали в емблематични за нашите смели пилоти и астронавти, които първи са постигнали човешката вековна мечта – да излетим в безкрайния космос и да достигнем неговите далечни сияйни звезди. Още от най-дълбоката ни древност, човечеството е изследвало звездите и е съчинявало за тях легенди, стихове, разкази и филми – всичко, свързано с красота, мечти и приключения. Всичко, което е развило мисълта ни и се е превърнало във вечен стимул за нашето развитие и прогрес. Никой никога обаче не е предполагал, че от звездите ще дойде и нашата смърт… Въпреки че, като се замисля, напоследък отново стана модерна идеята за сблъсък на Земята с астероид. Лично аз го предпочитам, например пред това да бъдем изместени от полудял изкуствен интелект или да се самоунищожим с ядрени ракети.

Тя замълча за момент, усетила, че започва вече да се отплесва. След като Регкс не даде признаци да отговори, тя го запита:

– Регкс, защо мълчиш? Аз малко повечко си говоря…

Той не отвърна. Продължи да гледа право напред, към волно кръжащите ята на величествените птици. Явно беше угрижен и дълбоко замислен за нещо в себе си…

unnamed

* * *

Ирейн продължаваше да наблюдава луната. Продължаваше и да скърби. Вече бе започнала да се унася в тежък и кошмарен сън, когато външната врата безшумно се отвори и в преддверието на стаята пристъпи убиецът.

Той тихо премина през широкото пространство на хола и продължи към личната спалня. Вратата към вътрешното помещение беше отворена – видя човека да лежи не на метално, а на дървено легло, покрит с лека завивка, затоплена от топлината на тялото му. Той презря мислено слабостта на топлокръвното същество, но в същото време прояви любопитство. Човеците бяха слаботелесни и твърде ограничени като вид, много по-неиздръжливи и уязвими от представителите на неговата висша и могъща раса, но въпреки това, нещо в тях го привличаше. Знаеше от генерала, че някои от индивидите им даже можеха да разсъждават, но той не смяташе, че това в случая ще му създаде проблеми. Тихо откачи пистолета от колана си и го настрои на зашеметяващ режим…

Сенките пред нея сякаш се сгъстиха. Ирейн сънено примигна. С периферното си зрение забеляза смътно движение край лявата стена на хола. Тя отклони поглед от сияйната красота на нощната красавица и внимателно се вгледа в тъмния участък пред себе си.

Там, където бледата светлина от прозорците не достигаше, сякаш наистина имаше нещо… Или по-скоро имаше нищо, мрачно си каза Ирейн. Мислено презря поредния кошмарен образ, който отново сънуваше наяве. Напоследък все по-често ѝ се случваше нощем да ѝ се привиждат живи сенки, които тайно я наблюдаваха или се протягаха да я сграбчат в леглото. Въпреки зловещата игра на изтормозеното ѝ въображение, тя напрегна очи и опита да ги адаптира към движението на бавно приближаващият обект. За да се почувства по-сигурна, тя провря ръката си под възглавницата и здраво стисна дръжката на острието. Изчака привидението още малко да се приближи, за да навлезе в смъртоносния ѝ обсег и да го разгледа по-добре. След няколко мига успя да различи рептила пред себе си. Не бе някой от войниците на комплекса, не беше и от нейните приятели. Лицето му се криеше зад плътен черен шлем, върху който едва забележимо просветваше плоският обектив на визьор за нощно виждане. Ирейн още по-изумено се взря в него. Едрото му телосложение наподобяваше рептилски войник, но на ръцете и краката си не носеше ръкавици и ботуши, а черните му крайници бяха частично открити. Дрехите му също нарушаваха военния стандарт, защото не бяха сиви, а черни… Напълно черни. На техния фон дигиталният екран на пистолета му ярко просветна в бледожълтеникава светлина и Ирейн с ужас осъзна, че това пред нея въобще не беше призрак…

15230570_369268673416154_29582141383415895_n

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s