Чудехме се и се маехме с какво и как да отбележим и без това бележитата дата втори април – рожден ден на Ханс Кристиан Андерсен, който от 1967 година насам се чества и като Международен ден на детската книга. Да пуснем ревю на някоя детска книга? Че ние туй си го правим и без това почти ежедневно! Трябва ни нещо, нещо по-така… Класация на любимите ни детски романи? Интервю с някой детски писател? Хммм…

dia_libro_infantil

И насред всичкото чудене и маене на помощ ненадейно ни дойде самата Весела Фламбурари! Нали съвсем наскоро пак говорехме за нея на „Книжни Криле”, този път по повод на нейната нова книга „Нещото в тъмното: История в черно и бяло”, която все още не се е задала в България, но официалната премиера в Сараево ще се състои през този месец.

Е, с едно огромно БЛАГОДАРЯ към Весела Фламбурари за предоставената ни възможност, искаме да честитим Международен ден на детската книга на всички наши читатели с един откъс от „Нещото в тъмното: История в черно и бяло”! И дано скоро видим цялата приказка и по родните книжарници! 🙂

16777159_1374431109281383_406203495_o

Нещото в тъмното: История в черно и бяло

Измисли и написа:

ВЕСЕЛА ФЛАМБУРАРИ

 

 
„Имаше един хълм, който искаше да е настръхнал, черен котарак. Хълмът извиваше гръб и съскаше на кладенеца отсреща. „Много е весело!” мислеше си хълма и съскаше отново. Но съседното селце, май не беше съгласно с него. Защото съседното село се плашеше лесно. И не смееше дори да свети с лампите по дървените си стълбове, през дългите тъмни нощи. Селото стоеше на тъмно и се свиваше в смесения магазин и кафенето си. И не му беше никак, ама никак весело. А хълмът вадеше храстите с най-острите бодли. Храстите се присламчваха, присламчваха и деряха площадчето на селото. А кой би искал смесения магазин и  кафенето му да са целите надрани от остри храсти. Хълмът бе толкова ужасен, че един ден селото си събра къщичките, смесения магазин и кафенето и просто се премести другаде. Хълмът се сниши от учудване. В началото реши, че се радва. После разбра простата истина: Беше сам! Нямаше на кого да съска. Нямаше на кого да вади острите си храсти. Нямаше пред кого да се преструва, че е настръхнал, черен котарак… Хълмът захлипа с всичките си ронещи се листи. И изведнъж оголя. „Така ми се пада!” – мислеше горчиво. „Така ми се пада, като не мога да се променя!” Накрая заспа зимен сън. Хър-мър…

Събуди се чааак напролет. И ето, че в един топъл юнски ден, между храстите вляво се разпъна палатка. „Ей, какво е това?” – стресна се хълма. После палатките станаха две, после три… „Лелеее! Ето, че отново си имам село!” – помисли си хълма.

И нещо в него занапира да излезе навън. Храстите отново извадиха най-острите си бодли и задраскаха по платнените къщички. „Защо ли веднага ми идва да вадя нокти?” – запита се тревожно хълма. – „Нищичко ли не мога да променя? Ох, ще загубя и това село, знам си!” И хълмът въздъхна тежко.

Точно тогава обаче чу най-голямата палатка да казва: „Внимание! Трябва много да пазим острите храсти! Защото вече растат само на този хълм! Всички други хълмове са станали кротки и окосени… Само този хълм все още проявява своя котешки характер. А това е прекрасно! Важно е да го запазим, такъв какъвто е!” Хълмът не повярва на ушите си. Но палатките бяха съвсем сериозни. Хълмът най-после се усмихна и замърка… нали го искаха точно такъв, какъвто си беше: Същински настръхнал, черен котарак!”

Из книгата: „Хълмът и Домът. Легенди и история”

написана от Гааги и Гарро

(семейство рошави четк… ъъъ… гарджета)

 

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

 

– НАЧАЛОТО –

 

Нещо изфуча. Над хълма се изви черна сянка. После нещо запатка като тракащи ритмично зъбки. Дъъълги зъбки. Накрая отново взе да фучи яростно, толкова яростно, че да ти настръхне и мъхът по ръчичките.Накрая спря и се спотаи. С едно заплашително спотайване. Спотайване, което не вещаеше нищо, ама съвсем нищо добро…

Хълмът отдъхна леко. Съвсем лекичко защото така и така носеше между ключиците си Дома. Домът, който издигаше остър покрив на мрачния му връх.

Беше детски дом. Или дом за деца.

Деца изобщо невидели родители или деца с родители, които изобщо не могат да си ги гледат. Защото всяко дете трябва да бъде гледано. И това не означава, че родителят може да се измъкне само със седене и зяпане. Неее… Родителят трябва да храни детето. Да му купува дрехи и обувки. Да го изпраща на училище с чанта, тетрадки и учебници. Да го води на балет, карате и английски. Изобщо, ако родителят е истински, трябва да ги може всичките тези неща. Иначе не е истински…

Прости работи!

А ако все пак не ги може?

Е, тогава децата ги взимат в детския дом. Това е удобно! Поне за големите, де… Защото детският дом е и спалня, и училище, и спортен салон, и кухня, и занималня. Изобщо – пет в едно! Като дъвките с три вкуса. Само дето тези дъвки накрая нямат съвсем никакъв вкус… Обаче г-жа Сиракова, директорката на дома, бе на съвсем друго мнение. Тя знаеше, че дома има вкус. За нея. Вкус на черен хайвер.

Детският дом не беше от големите. В него живееха тридесет и девет хлапета. Трябваше да са четирийсет, но последното място, беше все още свободно.

Спяха в десет стаи по четири деца. (Е, разбира се, че сметката не излиза! Просто в една от стаите имаше свободно легло…)

Иначе на останалите три легла спяха Боби, Ким-а и Татето. Беше момчешка стая. Правилото на директорката бе такова: Пет момчешки и пет момичешки стаи.

А Татето се казваше всъщност Радосвет, ама му викаха Татето. Защото си имаше татко, който идваше да го види всеки месец. Ким-а се казваше Кимон. Като бебе бяха го намерили в една кофа за боклук. Но една от лелките в дома му бе предрекла светло бъдеще и го бе кръстила на някакъв стар политик. Ким-а порасна мургав и весел. Знаеше, че ще стане велик и чакаше времето си спокойно. Боби бил даден в началото за осиновяване, ама го върнали. Щото отвреме-навреме спирал да диша и хората се плашели много от тази му свръхспособност.

И като заговорихме за свръхспособнисти… Най-свръх- способното в стаята бе едно Нещо там в тъмното.

Щом лампите загасваха вечер на четвъртото легло се настаняваше Нещо. Момчетата не го виждаха, но го чуваха ясно. Сумтеше и си остреше ноктите.

Ако светнеха, Нещото изчезваше. Затова си беше Нещо там в тъмното, нали? На светло го нямаше…

Но в дома бе забранено да се спи нощем на светната лампа. Още едно от правилата на директорката! Тя лично проверяваше дори за фенерчета. Защото бащата на Татето веднъж му донесе фенерче. Много хитро фенерче. Мъничко такова, ама като му натиснеш копчето свети батерийката, а като го отвориш и натиснеш копчето наобратно става на запалка. Яко! Директорката веднага му хвърли око и го взе. За да не ставали пожари.

Разбира се, Татето си върна обратно фенерчето още на другия ден. Отмъкна го от бюрото на директорката, без да му мигне окото. Боби и Ким-а му помогнаха. Но хлапетата не посмяха да си светят с него през нощта. Ако Сиракова ги хванеше втори път, щяха да видят фенерче само на Куково лято. Татето реши, да го включва само при специални случаи.

Нещото в тъмното, от празното легло, дълго сумтя и си остри ноктите в онази нощ. Сигурно много обичаше да си похапва. Момчетата не искаха дори да си представят, какво точно яде.

Отвреме-навреме Нещото в тъмното надаваше див вой. Тогава хлапетата се чувстваха наистина зле…

Толкова зле, че тази нощ Ким-а се бе опитал да спи във физкултурния салон. Нещото го намери и там. Спаси го една от лелките. Без да иска… Просто го откри свит на запетайка на душеците. И полуизмръзнал. Защото в салона парното не се пускаше. (Пак според правилата!) Трябваше да се пази чистият въздух за сутрешната физзарядка. Просто се налагаше да е студено. Лелката се закани, че ще каже на директорката.

Привечер Сиракова се върна от града. И наложи на Кима-а, Наказанието. Хлапетата се почувстваха както, когато към стомасите им се спуска прочутия десерт от лимони със захар… Наказанието! Ким-а въздъхна и тръгна да го изпълнява. Обичайната му усмивка се скри. Щеше да се спусне в зимника под кухнята и да преточи тридесет огромни бъчви с кисело зеле. Щеше да мирише на вкиснало седмици наред, но не това го тревожеше. Трябваше да свърши работата през нощта…

А Нещото в тъмното бе превзело нощите в дома на хълма. Фучеше, виеше или се кискаше. Нощите му принадлежаха.

Трябваше да се предприеме… нещо.

– Идваме с теб! – каза тихо Татето.

Боби погледна леко изцъклено, но кимна с глава.

– Ммм… – измуча унесен в ужас Кима-а.

После се сепна.

– Какво? Наистина ли?

– Само гледайте да не спра да дишам! – обели Боби.

– Очите ни ще са на шест!

Под перчема на Ким-а се появи изкрица надежда. И хлапето най-после се ухили с крайчеца на устните.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s