Още от „Ние, врабчетата”, „Братята с лъвски сърца” и „Малкият принц” съм решила, че възможно най-големия комплимент от моя страна за една книга е ако се просълзя, докато я чета. И с „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ (изд. „Сиела”) очите ми не останаха сухи. Това е първия ми досег с творчеството на Фредрик Бакман и определено няма да бъде последен.

 

Една много малка, но много въздействаща книга! Бих я препоръчала на всеки, особено на тези, които са останали трогнати от „Оскар и розовата дама” на Ерик-Еманюел Шмит. Двете книги си приличат по това, че и в едната, и в другата по много нежен, деликатен и човешки начин се говори за трудни, болезнени и плашещи теми.

c0c25bf5e6be8c38385dc8b064865321.jpg

Дядото на Ноа (и баща на Тед) от „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ е живял пълен и стойностен живот, обичал е и продължава да обича, и на свой ред е обичан. Грешките, които е допуснал като баща той се опитва да изкупи като дядо. И се справя чудесно със задачата. Но времето му с неговото внуче изтича, а площадът на спомените на дядо се стеснява все повече и повече. Ключовете към спомените лежат разпръснати и разпилени под пейката, а лицата на минувачите са все по-размазани и неясни. Някога талантлив математик, способен да ви изреди числото Пи до двеста символа след десетичната запетая, сега мъжът се бори със собствения си изнемогващ мозък. Дядото се страхува, че един ден вече няма да си спомня дори хората, които са най-важни за него.

 

Разказът не е линеен, доста от сцените са с абстрактни елементи, вътрешни диалози, на границата между спомена, съня и оня свят… В началото авторът пише, че текстът е бил просто негов начин да подреди мислите си по темата за раздялата и загубата и никога не е бил предвиден за издаване или четене от широка публика. Дълбоко благодарна съм, че все пак нещата са се развили по-иначе и „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ е стигнала до читателите.

 

Корицата е красива, но не само тя заслужава комплименти. Мислех си, че съм влюбена в илюстрациите на Дамян Дамянов към книгите на Джани Родари. Илюстрациите му към „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ ме накараха да изпитам нова вълна на възхищение и респект към таланта и идейността на художника. Повечето от тях са чиста визуална поезия, която прекрасно допълва текста. Интересно, дали самият Бакман е виждал илюстрациите? Вероятно би ги харесал много!

1533928_back__b.jpg

Да, ревюто може и да е кратичко, но… Всъщност цялото ревю на книгата би могло да се побере в две думи: „Прочети я!”. А сега, ще приключвам. Така че, извинете ме. Все пак, живота има и по-важни неща от списването на литературни блогове и воденето на онлайн читателски дневници. Неща като компанията например. И сладоледа.

Книголюба

 

Advertisements

3 thoughts on “„Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ от Фредрик Бакман

  1. Много хубаво ревю!😃 Книгата стои на рафта ми от известно време и все не стигам до нея. Мисля, че дойде време и аз да я прочета!😃😀

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s