Изпратих 2016 с „Градът и звездите”. Посрещнах 2017 с „Песните на далечната Земя”. Два знакови, но и много различни научнофантастични романа на титанът Артър Кларк, събрани под една страхотна корица от издателство „Сиела”. Сметнах, че няма по-подходящо четиво, с което да прекрача в Новата година. На 16 декември 2017 ще отпразнуваме 100 години от рождението на Артър Кларк.

Всеки път, когато чета Артър Кларк изпитвам какви ли не чувства. Възхита и респект пред невероятното съчетание на въображение и интелект. Унасям се и едновременно се пробуждам от този вдъхновяващ полет на фантазията, ръка за ръка с научнообоснованото, с практическото, с постиженията на човечеството отвъд хоризонта на утрешния ден… И не на последно място – изпитвам безгранична благодарност, че този голям ум е решил да пише и да сподели идеите си със света! Радост, че чрез книгите му мога да го уловя за ръка и да го оставя да ме поведе към бъдещето…

80e38f7180cae978bd09ede415fd8e4a.jpg

„Градът и звездите” (безсъмнено преведен с много обич от Любомир Николов-Нарви) ни захвърля в пясъците, покрили Земята безброй векове след нашето време. Сред безкрайната пустош на един мъртъв свят – град на безсмъртието. Добре дошли в Диаспар – високотехнологичният рай, в който последните представители на човечеството живеят отново и отново, възкресявани периодично от вездесъщ изкуствени интелект. Това е едно утопично затворено общество, изолирано от външния свят, защитено от каквито и да било опасности, дебнещи извън пределите на града.

 

Но каква е цената на вечността? Жителите на Диаспар водят спокоен, улегнал, еднообразен живот. Коловозите на тяхната рутина достигат безкрая. Стагнацията и  консерватизмът се крепят върху мита за извънземен враг, спрял порива на човечеството към звездите и позволил му да продължи да съществува при условие, че никога не напуска планетата си.

 

И тогава се появява Алвин. Алвин, който няма спомени от предишни животи. Алвин, който живее за първи път. Алвин, у когото искрата на приключенския и откривателски дух на неговите далечни предци все още тлее. Единственият решава да напусне Диаспар. А последствията от това биха могли да променят завинаги съдбата на човешкия род.

 

Историята е изпълнена с много символизъм. Артър Кларк вплита някои почти библейски мотиви, превръщайки Райската градина в Диаспар, божественото присъствие във всемогъщ компютър, поддържащ вечния живот на избраните обитатели на града… Това, което Кларк не прави обаче е да осъжда търсенето на знание и стремежът към развитие, разглеждайки тези черти на човека еднозначно като „забранен плод”.

 

„Градът и звездите” противопоставя пионерския порив срещу страхът от неизвестното, сигурността на дома срещу неограничените възможности отвъд стените му. А дали рискът е оправдан? Кларк не дава отговори. Но предоставя доста обширно поле за дискусии.

arthurcclarke1

*   *   *

 

„Песните на далечната Земя” е доста по-късен роман в творчеството на Кларк. Струва ми се значително по-зрял, и значително по-емоционален. Бих казал, с изпълнен с човеколюбива, пък било то и леко наивна надежда, но и тиха, космическа печал.

 

Някъде там, сред вселенския безкрай, за пръв и последен път се срещат две колонии. Едните са потомците на едни от първите, напуснали Земята. Другите пък са последните, които са я напуснали преди Слънцето да я изпепели. Две групи човешки същества, чиято родина се е превърнала в пепел. Космически имигранти, които едновременно делят, но и са разделени от толкова много.

 

Някогашното общо минало е избледняващ спомен за вече несъществуващ свят. А пътищата им към незнайното бъдеще се разделят. Отделят ли се веднъж това ще е последният им контакт, преди светлинните години да ги откъснат безвъзвратно едни от други чрез студената безусловност на космоса.

 

Срещата между все още пътуващите и установилите се колонисти поражда любопитни взаимоотношения и дори известно напрежение, но преди всичко подчертава бариерата, възникнала след дълъг период на отделено развитие.

 

Вместо приключения сред звездите, в „Песните на далечната Земя” Кларк си е позволил да помечтае за едно далечно бъдеще, в което поне част от човечеството все пак може би ще успее да загърби природната ни агресивност и амбиция за надмощие и ще намери покой. Но също така авторът разрушава и илюзията, че можеш да се завърнеш у дома след като веднъж си се отправил да търсиш съдбата си другаде.

arthurcclarke

Книгокрил

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s