Обичам Бредбъри. Първо, заради магическия начин по който пише, заради уникалния му разказвачески талант, който те кара не само ясно да видиш историите в съзнанието си, но и да ги вкусиш, да ги почувстваш… С него четенето се превръща в преживяване, понякога съвсем осезаемо. Малко автори могат така да те пренесат в историите си.

Вземете представянето на Джо Пипкин, втора глава от „Дървото на Вси светии”. Уникален подбор на думи, описание едновременно пълно с абстракции и алюзии, неуловимо, поетично и същевременно толкова разбираемо, толкова конкретно и истинско!

 

По принцип не харесвам цялата тая мания около Вси светии, Хелуоийн, Самхайн или както там искате да го наричате този ден. И ние раздаваме сладкиши, плодове, жито и т.н., и ние почитаме мъртвите, но никое българско дете няма у себе си особен ентусиазъм да посреща Задушница. И ние се преобличаме и маскираме, за да бяга надалеч всяко зло, но на кукерите им е трудно да се борят за внимание с вампири, върколаци и филмови герои. Нищо против западните традиции, но нека не се превръщат в наши, и то за сметка на родните. А фактът, че все по-активно се опитваме да имитираме тоя панаирджийски хорър фест, по някои магазини тръгват да продават оранжеви тикви и виждам плакати за Хелоуийн партита ме изпълва с особена неприязън към цялата работа…

 

Но в „Дървото на Вси светии” Бредбъри ме кара да забравя напълно за негативните си асоциации с този празник. Това е истинско любовно писмо към опияняващото чувство от детството, когато естествено и свръхестествено все още се докосват, а по гърба ти пробягват тръпки значително по-често… Божичко, ако Бредбъри беше написал такъв роман и на коледна тематика може би щеше да измести Дикенс!

Обичам Бредбъри. Второ, заради умението му да пише кратко, стегнато, и на самия финал на разказа да ти отвинти главата само с едно изречение… А понякога и по-малко.

 

„Марсиански хроники” е идеалният пример за това. Едновременно учебник по писане на кратки разкази и крайъгълен камък на научната фантастика. Мнозина съвременни автори биха се радвали да имат една-две от десетките идеи, с които Бредбъри е инжектирал този сборник. Те биха грабнали една такава идея и биха я разтеглили поне до трилогия романи, комерсиализирани поредици, разчитащи на оригинална концепция и тонове пълнеж. Не и Бредбъри. Сила и оригиналност във всеки разказ!

 

Обичам Бредбъри. Трето, заради факта, че дори когато се е отдал повече на лиричното и безформеното, когато скелетът на историите му липсва и получаваме повече „празни приказки”, от колкото „приказка”, и тогава пак си струва да го четеш! Дори и само заради стила му на писане. Да, не всичко, което е написал е консистентно и завладяващо като сюжет, но винаги е написано с любов към самото писане и с красота на израза, какъвто е случаят с „Нощен влак за Вавилон”. Може и да не е най-силната книга на Бредбъри, но за мнозина други автори подобен стил би бил връхна точка в творческата им кариера. Изводът е, че дори когато пише повече „от спортна страст”, Бредбъри пак пише дяволски кадърно, и му личи, че му идва отвътре…

1293_pic_1

Три заглавия, три причини да обикнеш Рей Бредбъри, събрани в една корица – „Рей Бредбъри: Избрано. Том 2” 

Книгокрил

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s