Когато навремето в шести клас един приятел ми даде да прочета една малка книжка, на корицата с бяла мишка в чаша, носеща се из космоса, нямах представа какво да очаквам. След 30-40 страници мозъкът ми се чувстваше сякаш някой го беше изтръгнал от черепната кутия и пуснал по тръбата на водна пързалка, по която се лее оранжада… Усещането беше абсурдно, хумористично, психиделично, епично, фантастично… Мисля, че можем да се съгласим, че Дъглас Адамс е ВЕДНЪЖ!

Ама се оказа, че всъщност е два пъти. Не, пардон, три пъти… И така, най-накрая се сдобих с една зелена тухличка, озаглавена „Възможно най-пълният Пътеводител на галактическия стопаджия”, съдържащ петте романа с (уж) всичките междугалактически преживелици на несретния Артър Дент.

 

Малко преди да се сдобия с книгата, Дъглас Адамс беше починал. Спомням си деня доста ясно. Един приятел пусна новината в класа. Ние бяхме една малка групичка фенове, по онова време тъкмо всеки се беше сдобил с модерен компютър, всеки Правец бе окончателно пенсиониран и ние си предавахме от ръка на ръка пиратско копие на Starship Titanic… „Е как, ама той е млад!”, „А от какво е починал?”… „Трябва да си е умрял от смях…” – някой додаде горчиво и после се смълчахме.

 

И така, когато зелената книга за жълтите кораби кацна на лавицата с фантастика, бях убеден, че те това е! Вече край! Авторът е покойник, Пътеводителят е пълен.

 

И тогава излезе част шест… от три.

i-oshte-neshto-

С подкрепата на вдовицата на Адамс, по случай тридесетата годишнина на Пътеводителя, феновете получиха нова книга, подобаващо озаглавена „И още нещо…”.   Написването й е поверено на Оуън Колфър, добил доста популярност с поредицата си за Артемис Фоул (която така и не излезе цялата на български език).

 

Как и защо изборът е попаднал върху него не знам. Чел съм малко негови неща, и то предимно графични романи, в които решаващ фактор също е и работата на художника. Признавам му, че има добри хрумвания и развинтено въображение, и че историите му биха били страхотен материал за аниме трилър… Особено ми хареса The Supernaturalist, който е страхотна комбинация между „Ловци на духове” и „Акира”…

The_Supernaturalist_Graphic_Novel_02

Но независимо от качествата на Колфър като писател, изборът му за автор, продължаващ делото на Дъглас Адамс все пак ми се виждаше странен. Защото не виждах между двамата нищо общо, освен фактът, че и двамата са писатели, и че и двамата пишат НЯКАКВА фантастика.

 

По принцип, не съм фанатик, който смята, че всичко, което ни е оставено от покойния Дъглас Адамс е неприкосновена територия, която никой друг няма право да докосва. Толкова много герои, поредици и франчайзи продължават своя живот след смъртта на оригиналните автори, и се развиват и процъфтяват в продължение на много десетилетия, като същевременно привличат и следващите поколения да обърнат внимание на оригиналите… А и едно-единствено продължение от друг автор не значи автоматично комерсиализиране и разводняване на поредицата. Или поне така се надявам…

 

Все пак ми отне няколко години от публикуването на романа на Оуън Колфър преди да посегна към него. И така, подходих към „И още нещо…” със здравословно количество песимизъм, и известна доза стаена надежда.

 

ОК, Колфър не е Адамс. Никой не би могъл да бъде Адамс. Но нека изхвърлим предразсъдъците и приемем книгата за това, което е. Много хора явно плюят романа по подразбиране, просто защото някой изобщо си е позволил да продължи Пътеводителя след смъртта на Адамс. Е, толкова ли е лошо това? Не е ли по-добре да има един доста-добър-макар-и-не-чак-толкова-добър-колкото-тия-на-Дъглас-Адамс нов Пътеводител на галактическия стопаджия, от колкото да оставим всичко там, където си е и да няма никакъв нов Пътеводител? (Това е леко като дебатите имат ли моралното право да продължават Star Wars след като Джордж Лукас се пенсионира…)

 

С риск някои закоравели фенове да ме нарекат „непретенциозен”, „заблуден” или дори „еретик”, но според мене Оуън Колфър е свършил не просто прилична, но направо доста задоволителна работа! Макар, че през голяма част от книгата разликата се усеща осезаемо, има и моменти, в които той така добре емулира стила на Дъглас Адамс, че си задавам въпроса, дали някой би се усетил ако бяха пробутали книгата не като произведение на друг автор, а някой посмъртно намерен ръкопис от самия Адамс. Защото „И още нещо…” е пълна със същото онова шантаво усещане за Монти Пайтън в космоса!

 

Лично аз исках да харесам книгата, и всъщност, съвсем не ми беше трудно да я харесам! Далеч не мисля, че е опорочаване на труда на Адамс, още повече че той приживе не веднъж е споменавал, че има намерение някой слънчев ден да се завърне към поредицата, стига преди това да не довтасат вогоните разбира се.

 

Приемете книгата като омаж към творчеството на Дъглас Адамс. Може би не изцяло нов епизод, но… Събиране на актьорския състав на сериала години след като снимките са приключили. Излизане на бис, след края на представлението. Последно сбогом.

 

Но сега като се замисля… Е, скоро ще е четиредесет годишнината от излизането на Пътеводителя, така че… Ще поживеем и ще видим!

Книголет

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s