„Приказка за Стоедин” от Никола Русев

Чели ли са ви приказки като малки? Може би някой овехтял том на Ангел Каралийчев, останал от времето, когато вашите родители са били деца? Може би дори с посвещение на предната страница, когато мама е завършила втори клас, или пък татко е празнувал седмата си Нова година? А може би дори сте слушали някои от тия приказки като аудио драматизации на плочи и касети, или пък като пиеси по националното радио? Или пък сте ги гледали като постановки в кукления театър? А къде са приказките сега, когато поотраснахте? Някои от вас може би ги четат на децата си… Но четете ли ги на себе си?

Или вече ви е минало времето за приказки?

 

Не, че не си падате по звездочели юнаци, хвъркати кончета, неродени моми, долни и горни земи, змейове горяни, самодиви и златни ябълки. Напротив, липсват ви. Но сте преминали на техните многотомни и пълнометражни преводни заместители. Сега четем (или направо гледаме) Пратчет, Толкин, Роулинг, Мартин, Геймън, Брукс, Пулман… А народните приказки, ако се присетим за тях, ще открием, че ни липсват… но са друга категория четиво.

Знаете ли къде ни е проблема? Не сме извикали Неволята! Иска ни се да си имаме свое собствено, балканско, славянско, българско фентъзи… А същевременно не сядаме сами да си го напишем! Сякаш чакаме някой отвъд океана да ни го напише на английски, или пък Холивуд да пусне филм за Крали Марко… Единици са творците като създателите на анимацията “Златната ябълка” (дай Боже час по-скоро да я гледаме!), или пък писателя Николай Теллалов, които черпят вдъхновение от легендите, разказите и приказките на нашите предци…

 

Е, ако търсите фентъзи сага в духа на старите народни приказки, то не търсете повече! Представяме ви „Приказка за Стоедин” от Никола Русев.

 

 

Въпреки, че за някои от вас тази книга едва ли се нуждае от представяне. Тези, които са я чели ще се усмихнат на това ревю, и ще си кажат „Дааа, знам го аз, Стоедин… Наскоро си го препрочетох отново!”. Ако потърсите заглавието в Гугъл, ще откриете, че всъщност около заглавието има малък, но постепенно разрастващ се култ, и тук и там читатели я хвалят, препоръчват и умоляват и други да я прочетат. И ние се присъединяваме към тях!

 

„Приказка за Стоедин” е способна да те накара да тръгнеш с нея от врата на врата, като религиозен фанатик, и да я връчваш в ръцете на нищо неподозиращите хорица из България… Чувстваш се, сякаш трябва ВСИЧКИ да я открият, да им отвориш очите за съществуването й… (И се питаш защо, дявол да го вземе, от МОН още не са я вкарали в учебната програма?!?)

 

А ако тепърва чувате за книгата, просто я прочетете. Ще ни благодарите по-късно!

 

Навремето Никола Русев, сценарист, режисьор и драматург, е искал да превърне своята сага за Стоедин в телевизионен сериал. Така и не успява. Поредното доказателство, че в нашата държава има нещо много, много сбъркано. В крайна сметка, историята идва на бял свят като роман в две части, през 1974. Преиздаден 1979. И днес сигурно би бил забравен, хващащ прах по лавиците на държавните библиотеки, или неоткриваем за читателите, освен ако не извадите неимоверен късмет в някоя антикварна книжарница. Добре, че са били добрите хора от „Жанет-45”, благодарение на които има ново издание на един недооценен диамант в българската литература! 

 

В „Приказка за Стоедин” Никола Русев използва толкова много архаизми и тропи от народното творчество, че читателят остава изумен. Впечатляващо е дълбокото познание на автора на родното разказвачество, на всичките приказни архетипи, на колективната ни митология и фолклорни мотиви. Четейки човек се чуди как е възможно така малко съвременни автори да черпят от това езиково и културно богатство. Книгата е като съкровищница, в която старата българска лексика и сюжетите от приказките ни са открили нов живот в един разказ, едновременно верен на традициите и в крак с времето.

 

И тук идва моментът, в който се изумяваме за втори път. Защото макар и в стила на приказките, „Приказка за Стоедин” всъщност притежава изненадващо количество зрялост и житейска горчилка. Често си говорим как и днес Бай Ганьо е жив. Но зървайки тъмната страна на нашата народопсихология тук, в една старобългарска, средновековна атмосфера, си даваме сметка, че не само Бай Ганьо е жив… Живи са и всички Злооки, измамни ханджии, продажни боляри, неблагодарни братя… И ако всичките тия събирателни образи на всичко низко и лошо са все още живи, нека се надяваме, че тук-таме е останал и по някой Стоедин…
Говорейки за книгата не трябва да пропускаме и факта, че с нейното преиздаване читателите отново имат достъп и до работата на още един малко познат и недостатъчно обсъждан творец. Става въпрос за художника Теодоси Киряков, чиито корица и илюстрации (слава Богу, от „Жанет-45” са ги запазили във всичките им прекрасни цветове, както подобава!) са прекрасно допълнение на и без това красивия текст. Днес Теодоси Киряков работи на запад, където помага на автори в различни медии да разказват своите истории. Вижте някои от работите му тук – http://teokiriakov.blogspot.com/

 

„Приказка за Стоедин” на Никола Русев ни връща омаята и вълшебството на българските приказки в един епичен роман, който ще ви завладее както със своя стил и език, така и със своя сюжет – история за борбата между доброто и злото, между правдата и кривдата, за силата на истинската любов, и за премеждията, през които сме готови да преминем за нея. Не пропускайте тази книга!